Вечният проблем между поколенията отново ме накара да се връщам в спомените за моето детство.Много е трудно човек да израстне в непълно семейство,където единият родител е прекалено зает със себе си,но намира оправдание,че се грижи сам за децата си.Това всъщност е най-егоистичното- вместо да положи усилия да създаде хармонично семейство за децата си,единият родител изземва функциите на другият родител.Ограничава го,а после го обвинява,че не се интересува от децата.Всъщност това го правят жени,които явно се чувстват по-добре без мъж до себе си,но подсигурени финансово както от бившия си мъж,така и от роднините.Така де-какво по- жалко от жена отглеждаща децата си сама?!Само,че на децата изобщо не им е добре от този театър и го усещат.А най-често майката е тази ,която формира в малкия човек какъв ще бъде когато порастне.И това усещане за непълноценно семейство винаги преследва човек,винаги му липсва родителят,който е липсвал в детските години.Все по-често чувам казват,че явно нещо в нас не е наред,щом не се разбираме с майките или бащите си или и с двамата.Ама защо?Каква вина има едно неродено дете?Никаква.Няма как едно неродено дете да повлияе на отношенията между хора,които и така са си достатъчно чужди и студени.
Ето малко мисли по този въпрос:
Безусловната любов,която изпитваме към децата си е ключът към истинският път на себепознанието.
Някои неща не приемаме,не харесваме,не понасяме-майките и бащите,които не уважават,не се грижат,не приемат и необичат децата си получават тяхната ответна реакция.И това е нормалното.
Ненормално е да обичаш ,да уважаваш и да се грижиш за родител,който пет пари не дава за теб.Можеш да разбереш и приемеш някои неща,можеш и да простиш други-но чисто в психологически план.Физически контактът с такива хора е често по-болезнен и дори със зомбиращ ефект.Едва при изградена защита човек може да рискува по-близки отношения с хора от такъв тип.Но това,че са родители често е най-болезнено за приемане-болката причинена от чужд човек е далеч по-малка и незначителна.
Незнам дали Библията или тъй наречените констилации са обяснението,което всеки търси за себе си.Факт е,че социализма в много повреди мисленето на родителите ни.И най-важното- вмени им безотговорно чувство към собствените им деца-ако я нямаше държавата,която да се грижи за изоставените деца,нямаше да има и толкова много изоставени деца.Ако нямаше детски градини и ясли - майките щяха да си гледат децата,а не да градят кариера.Ако не бе женската еманципация във всяко отношение -сега нямаше момичета на по 12-14 години да ходят полуголи по улиците и да го считат за нормално,да ходят по нощите по дискотеки,пък после какво им се случило...
В този смисъл аз поне за себе си съм намерила причините,които са определящи поведението на моите родители.Не ми е било лесно,но съм го приела,като грешка на тяхното време.
Простила съм и съм продължила напред.
Не е задължително да търсим винаги вината в себе си-много фактори са отпреди нашето раждане-как сме повлияли в такива случаи?Никак.Ето защо вина ако имат родителите,то си е лично за тях.Децата са като гости в техния живот,нищо повече.
***аз незнам кой има проблем с майките си тук,дали са всички или само някои,но си мисля,че преди всичко трябва да имаме впредвид,че сме социални животни и търпим влияние от обществото в което живеем.И щом има някаква повторяемост,едва ли новото поколение е точно виновно за това.Макар,да са описани и в литературата проблемите между поколенията бащи-деца,аз все си мисля,че дълбоко в тях се корени желанието на всеки индивид да се пребори както с външната,така и с вътрешната/в семейството/ конкуренция в борбата за оцеляване.А за това чувството за самосъхранение на всеки е достатъчно силно,за да намери доводи в собствената си правота.
******
Първо-да обесняваш значи да се оправдаваш.Има ли за какво да се оправдаваш?Чувстваш ли вина?Страхуваш ли се?-всички тез въпроси имат един отговор,който не е най-желания.
Не се живее пълноцено в страх,то е разрушаващо чувство.Също както и вината,която също е породена от страхът.Ако приемем,че страхът е липса на любов-за мен това е така-то следва да си зададем въпроса-Обичам ли?Не някой специално,а просто-Обичам ли?И тогава идва приемането и прошката,това е единствения път,който ни спасява от тежкия товар на тежките спомени,на страхът,на вината,на обидите ....Приеми,че майка ти и бащата ти са такива,каквито са-нищо не ти дължат,ти на тях още по-малко.Брат ти-ами всеки е за себе си,казваше дядо ми и бе много прав.Няма смисъл да живееш с миналото-живей сега.Не живей със страх и за бъдещето,за децата си.Какви ще бъдем ние като родители решаваме самите ние.Видели лошото едва ли ще причиним на собствените си деца същото.
Аз мога да кажа само,че отваряйки сърцето си за любовта човек не може да промени миналото/и бъдещето/,но може да промени отношението си към тях и да живее пълноцено,изпълнен с любов,всеки миг е щастие!
******
Но всъщност точно това е любовта-да дадеш свобода на любимият човек сам да избира какъв да е живота му.Разбира се ,когато става дума за децата ни е по-трудно,защото наред със свободата идват и обществото и законите по които то живее.Но винаги може да се намери компромисен вариант.
******
Човек трябва да се освободи от болката,за да продължи напред.Иначе не е пълноценен животът му.Миналото не може да се промени,може да се промени отношението към него.В мига,в който приех майка си такава,каквото е - и простих,осъзнах,че любовта ми към нея е по-силна от всичката болка, която ми е причинила.А с прошката сякаш 20 килограма паднаха от раменете ми,почувствах се лека и щастлива,истински щастлива.Защото обичам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар