Re:..Въпросително?...

 Дадох пример с училището,понеже това е позната среда на едно дете, на 12 годишна възраст да речем като моя син-неговата част от обществото,в което живеем всички ние и ,което за жалост на всички нива спазва същите правила . Правопропорционално са негативите обаче.И точно затова бе и риторичния ми въпрос

Може би него - нашият свят - и трябва да променим, за да бъдем същите, честни и добри, учтиви и внимателни, обичащи и обичани?

Понеже както знаем всяка промяна произтича отвътре навън,то и светът,който е отвън е като криво огледало на вътрешния ни свят.И мисля именно чрез любовта,търпението и положителната мисъл ще се освободим от силата на негативните чувства,като страха.

Атаката е най-добрата защита-само колко агресия има в това изречение.И някак оправдаваща сама себе си,агресията става част от живота ни.

Да,когато едно бебе живее в хармонична среда,обкръжено с грижи и любов,топлина и уют,красота и доброта - то израства именно такова-щастливо,добро,обичащо и обичано ,и незнаещо що е страх.Как бебето незнае,че паякът е „страшен”,а виждайки нашата реакция,започва да плаче?Как дори като пада,то не заплаква преди нашето „ох” и „ах”?Аз съм правила тези експерименти,вярно и Спок много ми помогна-човека все пак е наблюдавал чуждите деца с години и има по-неангажиращото мнение и опит,в смисъл,не е пристрастен.Когато бе малък синът ми и паднеше,аз с усмихвка го вдигах и правехме самолетче във въздуха,или казвах”Скочи зайчето!”,целувах удареното място и така без паника,детето забравяше случилото се,като дори незаплакваше/абстрахирам се от случаите,когато има дълбоки рани и кръв естествено,където не остава много време за експерементиране;)/.

Та какво става в нашият мозък все пак-има ли болка,страх,нараняване или всичко е плод на нашето въображение?

Аз все си мисля,че има нещо вярно,в твърдението на будистите,че този свят,материалният,е проекция на нашето съзнание и всичко в него е такова,каквото ние искаме да видим.Очаквайки атаки,ние атакуваме и самите нас атакуват.Не е ли това омагьосан кръг?И къде е началото му и къде краят,има ли ги?

Нашият свят започва в повечето случаи с мама и татко,е при някои единият родител може и да липсва,може и двамата телом да са с нас,духом-никак;а може и без двамата да се израстнали/деата от домове съвсем не са така малко/.

Но да речем ,при повечето мама и татко са основата на нашият свят,нашият стабилен остров.И домът е нашата крепост /в повечето случаи/,където се спасяваме от чуждият враждебен и опасен свят....Аз мисля,че  това е проблем започнал именно с мама и татко – двамата човека,на които безусловно вярваме и се доверяваме,които обичаме и ни обичат,които носят заряда и опита и познанието на миналите поколения,които ни дават /пак с уточнението,че става дума за най-често срещания вариант/,дават ни както любовта,така и страховете си,и погрешния си опит дори,както и собствените си възгледи за живота,пречупен през призмата на техните родители и така и така нататък.

Какво е поколението,което идва след толкова рамки и задръжки,след толкова фалш и лицемерие,след толкова агресия и желание за победа,незачитащо  чуждите права и правила?

Аз бих казала от собствен опит,че промяната е вътре в нас,независимо от опита и основата,които сме получили,независимо от семейството в което сме израстнали,независимо от  наложените рамки и задръжки.Защото  мен не са ме учили да се обичам сама себе си-било егоистично,лошо,лошо чувство,достойно за порицание!Мен са ме учили да помагам да другарчето в беда и дори това другарче да не иска изобщо мойта помощ-а къде остана свободата на собствения избор?Не са ме учили да съм родител,ако копирам модела на моите родители-по-добре да се гръмна,не,да се разтворя като въздух и изобщо да забравя коя съм и от къде съм....Учили са ме да вярвам и да мълча,да не показвам радостта от собствените си успехи,че  току виж нараня егото на околните....Учили са ме да  поставям чуждите желания и удобства пред своите,да  бъда честна към всички дори те самите да не са такива към мен,и след поредното предателство и разочарование да се чуди човек какво става,къде е сбъркал...

Сбъркана е системата.Същата,чийто продукт сме и ние.Няма как да бъде човек добре,ако изключи самия себе си от това.Няма как да обича другите,ако самия себе си не обича,няма как да е полезен на другите,ако вреди на себе си......Толкова рамки,които ни спират и на всяка крачка ни кара да се съмняваме най-вече в себе си,но и да подозираме другите в същите грехове....

Един човек бе казал,че единственото  постоянно чувство е страхът.И аз мисля,че той е в основата на всяка рамка,на всеки модел на подражание,заложени,за да бъдем в подчинение.Освободим ли се от страха,получаваме свободата,както на собствения си избор,така и на следващите поколения.А какво по-хубаво от това?Дори да е с цената на разрушените собствени митове,на преосмисляне и преоценяне на собствените ценности.


А срещу страха аз изправих любовта,защото нали страхът е именно липсата на любов?Не случайно децата ги е страх от тъмното-тъмното е липса на светлина,страхът е липса на любов,а любовта е Бог.Приемете любовта в сърцето си и страхът ще изчезне като с магическа пръчица,и Бог ще е във всяка ваша клетка и няма да има невъзможни за вас неща!

И понеже темата е за силата на думите,то нека незабравяме какво влагаме в тях,има три вълшебни думички-Вяра,Надежда и Любов,които ако  поканим в нашия свят,ще го променим убедена съм към по-добро,а също светът и на другите.

ПП.Под Бог аз разбирам не  единствено християнската Троица-Отец,Син и Дух,но и Вселенския разум,Висшето същество независимо как е наричано и как си го представя всеки,Висшия космически разум,който ръководи нас като главен компютър,но всеки си има собствена програма за изпълнение.

Но разбира се това е само мое мнение,не го натрапвам никому.